Не стига депресията, в която изпаднах заради думата „стария“, ами и пътят от Плевен до Несебър бе нескончаемо дълъг за едно десетгодишно хлапе. На всеки по сериозен завой сякаш подсъзнателно отмъщавах, илюстрирайки нагледно какво бях яла през последното денонощие. След няколко часа геройски мъки в колата и питане през пет минути дали сме стигнали, майка ми най – тържествено обяви края на пътуването.
Полужива се изтъркулих от автомобила и усетих отново стомашни аномалии. Това бе най – приятният дискомфорт, който някога съм изпитвала. Гледах и не вярвах на очите си: „Защо всичко старо не изглежда така приказно и вълшебно?!“
Истинска вятърна мелница – като онези, за които пишат в книгите; навсякъде камък, който обаче сгрява сърцето ти с цялото си достолепие и хилядолетна история; калдаръмени улички и безкрайно причудливи къщи, за които само от баба и дядо бях слушала, необятна морска шир и успокояваща синева… Влюбих се неспасяемо от пръв поглед и в рамките на половин час зададох толкова въпроси, че накрая си говорех самичка: „Това как се казва? Защо другаде не сме го виждали? Това крепост ли е? Тази къща по – стара ли е от баба? Тогава защо е по – красива от нея?…“

Google+ Comments